– Имам предложение – тя се наведе напред, както прави приятелката ми Ейприл, когато иска да разкаже някоя тайна, въпреки че нито една от тайните ѝ не струва. Дори не са истински тайни. – Ако не кажеш на никого, че съм тук, ще излекувам очите ти.
– Не думай! А бе я хващай пътя!
Тя примигна няколко пъти:
– Точно това се опитвам да направя.
– Искам да кажа, че не можеш да го направиш!
– Защо да не мога?
– Ами никой досега не е успял да излекува очите ми, като изключим очилата.
– Притежавам известни умения. Ще се убедиш, но при условие…
– …Да не казвам на никого за теб?
– В това е същината на въпроса, самата му същност.
– Откъде да знам, че няма да ме ослепиш? Може да си като онези рекламни агенти по телефона, които дават обещания, но са пълни лъжци.
Тя отново започна да върти ръцете си спираловидно напред-назад:
– Не бих сторила такова нещо на същество, което не ми е причинило нищо лошо.
– Тоест, ако ти навредя, можеш да направиш така, че да ослепея?
– На принципа „само при необходимост“.
– И ако излекуваш очите ми, и аз не кажа на никого за теб, ще се махнеш от нивите ни?
– В това е същината на въпроса! […]